Хейл то дъ Тру Факинг Холи Брадър Уориър ъф Стийл

Нямаше ме за малко.

Изкарах море, напих се в морска градина, напуших се на таван, гледах тренировка на Чигот, такава на Багатур, говорих си за зомбита и катани, возих се в претъпкана с метали маршрутка, съзерцавах луната от плажа, играх Чешка на пясък под лунна светлина и открих тайните на водния граплинг. Не скучах… много 😉

Някак си добре се получи, а кулминацията(концерта на Меноар) надмина и най-здравите ми очаквания. Някак си скептично подходих и отидох повече от сантименталност, отколкото по друга причина. Отидох за да видя четири престарели момчета, поувехнали и припяващи едни и същи стари мотиви от немайкъде на най-забутаното място на света. Видях четирима непредаващи се ветерани с младежки усмивки, геройски държащи се във „фанелката с мускули“, забиващи не особенно разнообразна, но за това пък сравнително качествена музика и най-важното – ценящи и готови на всичко за публиката си… ъъъ.. ок де, на най-забутаното място на света, няма какво да си кривим душата. 😉

Впечатлена съм. Когато в началото казаха, че били „чакали 20 години за да дойдат в България“, се изсмях. ТЕ били чакали! Ебе ги за България! Ебаси… Саммо дето.. май верно са чакали пичовете. Сериозно при това. Да ги еба, направиха 3 часово шоу, комуникираха с феновете през цялото време, качваха ги по сцената, раздаваха китари, изсвириха 30 парчета, изпяха ХИМНА на Бълагрия, а усмивката НЕ слизаше от устата на чичо Ерик. За повече от полвината концерт време, за което бях отпред, не свалях очи от него и мамицата му, той НАИСТИНА се забавляваше, кефеше се на изпълнението, на музиката, на феновете, на всички тру брадъри и систъри (ъф дъ тру стийл) на стадиона! Дори и никога през живота си да не бях чувала и харесвала музиката им, след тази вечер щях да започна да ги уважавам. Адски много. Адски тру хел много 😉

Цялото пътешествие до и от концерта си беше приключение. Един час сън в спален чувал срещу стадиона (след двучасово чудене да ходим ли някъде на джулай и ако да – как), събуждане с „Бански на лалета“, намиране на купиша стари познати, компании и народ, разходка преид изгрева, надут някъде по уредбите наоколо „джулай морнинг“, адският студ и висенето за билети за прибиране + здрави лакти за намъкване в извънредната маршрутка, спане по пейки и плажове на следващия ден, спане в кола (нещо, за което смятах, че ми е тотално невъзможно), цяла нощ непробуден сън и маене на галвата до 3 следобед на другия ден (а може и повече, още не ме е пуснало).

Малко съм разочарована от цялостната организация на транспорта между Каварна и Варна, мисля, че след като кметът е отговорен за лудницата и е осигурил скари и бири, можеше и транспорта да оправи предварително, а не да викат извънредниет в последния момент, но да речем, че се ядваше. А и резултатът „Рок :Чалга – 9:0“, изписан на таблото на стадиона май отсрамваше безапелационно всяка евентуална нередност 😉

Няма да забравя да спомена удоволствието си от компанията, в която бях (не че беше голяма) – от една страна кефа от това, че Ангел се поразмърда и показа, че е останало нещо младежко в него 😉 и че подобно на чичковците от маньовър още става и още как! Куче, бичам та и ти се радвам, обещавам повече да не издевателствам над старите ти кокали толкова! От друга ме изненада приятно Цветан, който успя в пордължение на почти 24 часа да се държи нормално, да говори нормално и да не ми погажда криви номера. Разбира се, успя да ме разочарова и прецака (отново) на края (и да ме погледне с оня невинен, обвиняващ поглед на наакало се кученце тип „ама защо ми се сърдиш, аз нищо не съм направил, то си е естествено да се ака на килима“), но *свива рамене* вече съм вдиганала ръце от опитите си да се отърва от него като хората, май ще ми се наложи да го трая какъвто си е 😉 Кофтито е, че Борис си понавехна крака в разгара на концерта, но се държа мъжки, евала за което и мисля, че не е чак толквао сериозно нараняването (или поне се надявам). Ники в крайна сметка намери патрулиращата Лора и отпрашиха за Камен бряг, при вокала на Юрая (където също МОЖЕХМЕ да идем, кефя се на самата идея за възможностите!). На другият ден намерихме и Миро, който пък докладва от другия фронт – не-метълския Джулай, който май също е бил много приятно изкаран, с познати лица и забавни моменти, готина и красива атмосфера. Ако не беше по време на концерта, за мен щеше да е удоволствие да съм там. За мен беше удоволствие и да се запозная с Ани, за която бях слушала доста и с която освен че се оказа много печен човек, се оказа че имаме повече от един общи познати.

Изобщо от общи познати бъкаше навсяъде – по градинки и паланки, освен вечната маноарска униформа, се намираха знайни и незнайни нови и стари известни и неизвестни войни, сред които във всеки произволен момент някой можеше да разпознае свои близки или далечни познати. В един момент наистина се чуствах като сред братя (и сестри) 😉 Невероятно е усещането да поздравяващ почти всеки срещнат, защото случайно си го познал и толквоа се радваш, че го виждаш, както и той тебе. Само за да си размнените по едно „как си?“ – „ами все така“ – „как изкарахте?“ – „невероятно добре, бяхме еди-къде си след концерта“ и да продължите към следващите познати. А, да, струва ми се че от всички концерти, на които съм била, този беше концертът с най-голяма гъстота на фанелките на свирещата група. Т.е. на други концерти ако 70% от присъстващите са с някакъв вид тематично-метълска фанелка, то едва 50-60% от тях са с фанелка насвирещата група, а останалите – с произволни други. Този път де що имаше метълска фанелка, бяха маноарски. Процентът на другогрупни фанелки беше … минимален. За пореден път се убеждавам в популярността им.

Разбира се, специални благодарности на Шаманчо за предоставеното обиталищно пространство и паралено на висчки познати варненци за готината компания, откъслечното трениране и невероятно приятното изкарване. Може да прозвучи като заплаха, ама.. ареса ми, пак ше дойда 😉

Подобни времена са рядкост, подобни времена са мимолетни, но винаги ярки, когато ги уловиш, измериш и обесиш, за да можеш да ги съзерцаваш по-късно, в тежки моменти, в просторните зали на паметта, на фона на пламтящия огън…

Advertisements
Published in: on юли 2, 2007 at 3:29 pm  4 Коментари  

The URI to TrackBack this entry is: https://ladythistle.wordpress.com/2007/07/02/manowar/trackback/

RSS feed for comments on this post.

4 КоментариВашият коментар

  1. мда, добре звучи и тук този концерт:)

  2. Ееех, мацка…. земи мини и на още някой концерт в чест на заточените в студения и влажен край на света 🙂 Може да ти направим и тематична фанелка 🙂
    Поздрави от Люксембургската градина с мъъъничко черна завист 😉

  3. Ама трябваше да дойдете с нас на Камен бряг! Щеше да е едно прекрасно допълнение към хубавото изкарване до тогава! Уникално е усещането да гледаш един прекрасен изгрев от едно от най-високите места по Черноморието ни и Джон Лоудън отстрани да ти пее „There I was on a July morning…“.

    А Каварна може да е най-забутаното място на света с най-голмия асортимент от летящи и кацащи по теб хлебарки, но съм убедена, че когото и да попиташ, никой няма да откаже да отиде още утре пак там!!! 😉 Например за един концерт на Pearl Jam, ако имам право на избор 😉

  4. И където бях беше яко и се запознах с готини хора, ама ме е яд че не можах да дойда.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: