Wild days

Изкарах тежка седмица. Ама наистина тежка. И не заради работата, о, в никакъв случай, братя мои. Последната командировка беше толкова лека откъм работа, че се чуствах като на почивка през повечето време.. направо една голяма отпуска си направих. Първата седмица изкарах основно в сън по времето, през което не бях на работа - т.е. всички дни освен три. В квартирата е красота и спокойствие - като селска къщичка е, а Копенхаген си е спокоен град, ако не си затрувапн с работа е прекрасно място за почивка. Малко скука беше, бях съвсем самичка, но многото сън компенсира, а и служебния телефон ми даде възможност да се чуя с доста народ и да не се чуствам чак толкова откъсната от света. Както писах и в предния пост - много телевизия, минимална употреба на компютър и нет. Не съм се чуствала така от кратките си и редки посещения на село някога си.

Втората седмица.. ох.. Не че е кой знае какво, но за мен е много. Не съм от хората, които не се прибират по цели нощи редовно и нямам необходимият тренинг за нощни турнета по заведения, но няколко поредни нощи изкарах по кръчми и дискотеки из Копенхаген и мога да кажа само, че съм очарована. От една страна е малко тъпо, че открих тоя му аспект чак на края, но от друга ако не беше краят, сигурно нямаше да ме впечатли толкова.

Тук е моментът да споделя невероятно доброто впечатление, което ми направи датската дискотека. Като цяло не обичам да се завирам по задушнии претъпкани места и малко скептично подходих към идеята, ама викам си, като за последно, какво пък толквоа. Ами не, братя мои,”задушно и претъпкано”, че и “снобско” може и да вАжат в София, но не и в Копенхаген. Просторно, перфектно вентилирано и пълно с хора, които са отишли не за да си покажа гъзарията, а за да се забавляват, са много по-точни класификации. Ако пак отида там някой ден, няма да пропусна да повторя! Толкова леко и приятно и неангажиращо и с кеф не съм танцувала никога през живота си!

Ако добавим към изживяването предшестващата го дегустация с разяснения на белгийска бира, която си заслужава цял отделен пост, който най-вероятно никога няма да напиша, доста мизерно организираният тиймбилдинг със сурово месо и риба и караоке на датски и скучни танци във фоайе с вид на соц-ресторант, не знам дали ще се получи пълна картинка. Мисля, че може поне леко да се приближа, ако спомена за прибирането край езерата в три сутринта, което нямаше да е кой знае колко впечатляващ факт, ако не уточня, че по това време се развиделяваше и небето над хоризонта беше приятно бледосиньо.

После имаше едно летене със самолети, едни чудесии. И замаяно, сънено съзерцаване на облаци. И приятна изненада в София - неочаквани посрещачи с камера и шампанско на летището! Два часа за бърз душ и релакс и после тур по скоростно допиване на алкохол останал от бал. Като прибавим и каране на колело из Дружба в един през нощта, картинката е пълна.

Днес спах цял ден на почивки - един път излизах да обядвам с СС и един път - да вечерям с Джовани. Сега се чудя дали да гледам Рим или Мечо Ръкспин и ми е едно летаргично, заспало и полу-изморено. Чуствам се много младежки и … ъмм.. добре де, тийнейджърски. Все едно последната седмица съм била на бал, ама истински. С всичкото денонощно дивеене, ходене насам-натам, мотане по кръчми като развързан… И от утре вече (пак) съм голям човек. След едно денонощие сън, разбира се

Other bands play…

20.05 - Нановар, 30.06 - Мановар

Ммм, ключово е второто, разбира се! Дори не си направих труда да чуя последните им албуми, но да го еба, Manowar! Детска мечта! Имам билет!

Lost

Мдам, направих я тая простотия. Загубих си плейъра. По-точно забравих го. На секюритито. На летището. Изписука ми скенера, мацката ме претърси, каза ми да го оставя на лентата, аз се шашнах, оставих го, в това време ми се скараха, че нося вино (токайско, закупено по всички правила от летището в Будапеща, надлежно опаковано). Обясних, че няма да летя повече и оставам в страната (така и не разбрах що ме прекараха през секюрити при тия обстоятелства) и толквао се зарадвах, че все пак няма проблем, че забравих да си събера музичката… И се усетих чак след паспортния контрол. Питах на летището, казаха, че не са го намерили, някой от пътниците можело да си го е взел, ала-бала… Дадоха ми телефона на Изгубени вещи, от там пък ми дадоха някакъв мейл. Надлежно го описах, даже снимки прикачих. Сега пратих и серийния номер, ама… не храня големи надежди.
Жалко, освен че си го харесвах, това ме оставя без Тори Амос по време на стоенето ми тук. Да не говорим, че за пореден път съм ужасена от зверската си разсеяност…

Отделно от това вчера имаше банк холидей, който изкарах в лежане. Навън дъжд, аз парцал, по телевизията някакви филмчета. Ставах само за храна и от вреем на време да сменя леглото с дивана и обратното. Ех…. Това отдавна не ми се беше случвало, понякога е повече от освежаващо! Днес дори имах сили да тренирам!
Уредих се и ударна доза долнопробно фентази, под формата на Херкулес и Зина… Лошото е, че ако ги погледам още малко, ще започнат дори да ми харесват

Но пък липсата на компютър в квартирата освен, че заменя един вид зомбирне за друг, бива компенсирана от наличието на кухня. Вчера хапвах яйчица, за утре съм планувала палачинки, даже си взех сладко от портокалови корички, мням…

Предстоят ми още два такива дена. Имам някакви неща за четене, но с целия си акъл си забравих очилата в София и нещо не успявам да чета много. Странно, с компютъра нямам проблеми, но буквите на хартия ми е трудно да взъприемам без очила. Поне времето изглежда да се оправя, няма вече дъждовни капки по капандурата, ако утре и вятъра спре, баси, ше зема дори да се разходя

My way

Трънлив и прочее, но моят.

(Спц тенкс за всички, които останаха, когато имах нужда, повечето си знаят. )

The Last Unicorn

Най-накрая се наканих да пиша и за нея. Нямам навика да използвам блога си за ревюта, както правят доста познати, но тази книга ме докосна и смятам, че си е заслужила цял пост + споменаване в неограничено количство други, а мястото в сърцето ми се подразбира

Подходих към книжката с малко… скептицизъм. Прекалено много хвалби и хвърлиха разни хора, редом с обяснението, че филмчето по нея е не по-малко прекрасно. Е, гледала съм въпросната анимация преди доста години и честно казано, не успя да ме впечатли. Визията ми се стори много изпрана, а сюжета - прекалено детински и наивен. Единствено песничката успя тогва и успяваше всеки следващ път от тогава насетне да предизвика възхищението ми. Може би на онзи етап все още не съм била готова да го грокна в пълнота или може би филмчето наистина не е било в състояние да пресъздаде ключовите моменти, които ме грабнаха в книжката. Ноут ту селф: да си дръпна филмчето и да го гледам. Пак.

И въпреки ниските ми очаквания(или може би именно заради тях ) книгата невероятно много ме впечатли. Толкова е.. истинска! Маскирана е като детска приказка или вълшебна история, но говори със загадки и скрити пословици като притча. На места звучи сериозно и използва метафори и мерена реч, а в същото време е пропита както с приятен и лек хумор, така и с тънка ирония. Използваните клишета са ненатрапчиви и очевидно умишлени, поставени в точното време, на правилното място и само подчертават истинското в книгата, без да го заместват, замазват или заличават.

Изобщо книгата е от онези ценни находки, които не ти дават отговорите, но по много елегантен начин ти помагат сам да намериш онези отговори, които са ти нужни в конкретния момент. На мен ми попадна в момент, в който бях разкъсана между купища чужди представи за истинност и лутайки се в безкрайния им лабиринт на отражения не можех да намеря своята. Рогът на еднорогата с лекота пусна лъч светлина в мрака и заглушавайки химерите и фалшивите образи ми освети пътя към моята истина и ми помогна да го намеря. Мисля, че пътят е бил през цялото време с мен, звънът от копитата само ми помогна да слушам по-внимателно Пожелавам на всеки да го чуе!

Повече за Еднорогата

Under the moonlight

Доплува лебедът до мен. На пейката край езерото допивах самотната си биричка и му се наслаждавах. Наблюдавах как се носи в светлината на пълната луна, под моста с автобусите и сред шума от неумиращия нощем град. Той беше толкова красив, а аз се възхищавах. Възхищавах се на плавното движение, на нежната му шия и на вида величествен. Красив си. Най-красивият.
Дойде към мен. Протегна шия. Протегнах аз ръка във отговор към него. Отвори човка. Сори, няма папо. Аз искам просто да ти се порадвам. Опита пак, а резултатът същия.
Все тъй красиво се обърна и заплува във някаква си, негова посока. По лунната пътека той пое към своята си цел. Не беше моя. За “сбогом” ми помаха със опашка.
Сбогом, лебедче. Иска ми се да беше истински.

42

Е, не, по-клиширано заглавие не можах да измисля. Trust me, I tried!

Тия дни заседнах в един леко объркан казус. И за Живота и за Вселената. Намерих (случайно пък!) една тема, стара като света, в един клуб (още по-стар), третираща цената. Самата тема леко съкс, не ви препоръчвам да я четете ;-), но ме провокира да се замисля. Едно от ОНЕЗИ неща, които ти изскачат на пътя в точното време и на точното място и в които вкарваш собствения си смисъл към момента. Предисторията се изчерпва с репликите “Koe si struva Vsyaka cena?!” и “It ain’t the smart thing, but it’s the RIGHT thing!…”.

Мислите, които ме налегнаха дойдоха сами:

Какво се случва, когато “всяка цена”, която се плаща за нещо е именно самото нещо?
Т.е. искаш да го получиш на всяка цена. И се оказва, че единствения път към него е да се откажеш от същото. Без гаранция, че е те чака на края на пътя, разбира се, нали си се отказал. Просто отказвайки се по някакъв начин и превръщайки го в нещо различно от “най-желаното”, като бонус го печелиш?Сещате се, Пан’с Лабиринт, но поучителната идея за саможертва остава на заден план. Или именно тя е ключовата? Очевидно е ключова на ниво “райт”. Но нека приемем, че действаме на ниво “смарт”… или то не може да ни даде отговора? Може ли да се провокира такъв вид “отказ”, последван от евенуално получаване, само със смарт действия или нивото на емоционална ирационалност е а мъст?

И отговорът дойде отново сам, от блога на хейзъл. Оказа се нещо, което някак си винаги съм знаела, но също така някак си никога не съм смеела да изрека на глас:
If you ever want something badly, let it go. If it comes back to you, then it’s yours forever. If it doesn’t, then it was never yours to begin with.

И какво излиза? Когато бедли искаш нещо, което по правило не е твое  и ЗНАЕШ, че не е , по онзи особен начин, който те гъделичка по ръба на периферното зрение, единственият райт и смарт отговор е просто да се откажеш от него. Когато преследваш химера, успех не може да има. Когато си в огледалния свят, пътят напред никога не води на никъде. Можеш да погледнеш изввън огледалото. Там ще намериш нещо. Няма да е това, което си искал, но то така или иначе съществува само в огледалото, там, където погледът на Медуза не може да ти навреди. Ако събереш смелост и я погледнеш в очите, резултатът няма да ти хареса, но той ще е истината. В огледалото има само Сенки и отражения на собствените ти мисли.

Малко ми е криво и се чуствам малко глупава, че трябваше да го осъзная по трудния начин. Че никога преди НЕ ИСКАХ да го осъзная по лесния. Дори когато смятах, че Пътят е затворен, аз ВЯРВАХ, че той съществува. Сега знам, че него го няма и никога не е бил там, където съм го търсила. И май.. ми е по-добре така

И ето може би не най-подходящият, но със сигурност най-желаният от мен финал. Един цитат от вече станалият ми любим Последен Еднорог, за който ще пиша отделен пост съвсем скоро.

“Рядко се слува да приемат някого за това, което е - каза. - По света има много грешни преценки. Знаех, че си еднорога, от момента, в който те видях, както знам, че съм твой приятел. Въпреки това ти ме смяташ за клоун или глупак, или предател, и такъв би трябвало да бъда, щом такъв ме виждаш. Магията върху теб е просто магия и ще изчезне, когато се освободиш, но в твоите очи аз завинаги ще остана белязан от заклинанието на заблудата, което хвърляш върху мен. Не винаги сме зърнатото от очите, и почти никога - видяното в мечтите. Ала съм чел или съм чувал във балади, че еднорозите във времената млади познавали умело разликата между двете - лъжата как блести, как истината свети; усмивката на устните и мъката в сърцето..“