Най-накрая дойде ред и на първата ми сериозна еърсофт игра. След двете ултра мизерни игри лятото, подходих към тази с доста сериозно притеснение. От самото начало ме заливаха спомените за двата ми стари провала, но си напомнях неколкократно, че вече съм доста по-добре подкована и откъм познания и откъм практически опит (доколкото тренировките могат да се нарекат опит). Да не говорим, че майндсета ми от последната седмица е майндсета-майка и че всякакви личностни стряскащи фактори бяха на 99% елиминирани по времето, по което се очакваше играта.
Та така, стиснах зъбки, преборих махмурлука и се занесох. Радвам се, че го направих! Отборът ни е отборът-майка! Играем! Действа! Странно, на практика почти не сме тренирали този вид работа, аз поне съм тренирала основно прочистване на помещения и много малко стрелба и придвижване. Но пък доста сме говорили за комуникацията, начинът, по който трябва да се придвижваме, зоните, които всеки трябва да покрива и за голямото значение на взимането на инициатива при контакт с противника.
Всички тези мисли ми се въртяха в главата, докато се обличах и нахлузвах багажната система. Много са удобни тия багажи, въпреки че в началото ми беше леко тромава дисагата, бързо свикнах и спрях да ги усещам. Малко се шастисах и при вида на МП5-чката, с която трябавше да играя. Никога преди не бях стрелала с него, не знаех даже как да го приготвя за игра. След няколко секундно внимателно инвстигиране и мислено псуване на Цецо, който не ме остави да се запозная с инвентара по-рано, успях да се освестя и да пусна няколко пробни изстрела към съседните дръвчета. Я, то стреляло далече! Не колко СЛР-а на Цецо и М14 на Бобсъна, но съвсем прилично целеше (и уцелваше!) клонаците по отсрещния бряг на дерето. Така, малко раздвижване, преговаряне на придвижването, приклякането и всичко останало…. Няколко дълги минути мотане и.. най-накрая, игра!
Разделихме се на два отбора, като нашата си бригада (аз, Цецо и Боби) си бяхме подготвени и с нагласата да игарем заедно, като екип. Съотборниците ни също се разпределиха на групи и тръгнахме да претърсваме гората за “лошите”. В тоя момент хич даже не ми беше до лошите 
През цялото време се надъхвах мислено, опитвах се да прогоня напиращото пораженческо мислене (како Лейди, ти си мъж!) и си поватрях наум всички неща, които смятах, че трябва да помня, като паралелно си напомнях да ги спазвам - приведена походка, оглеждане, безшумно стъпване, сканиране на терена за движение, форма, цвят. Постоянно следене на останалите в групата, готовност за приемане на сигнали от тях. И тук беше първата ми издънка. Видях човек в дерето. И не стрелях. После така и не се оказах в добра позиция за това. Първа сериозна грешка - колебание при взимане на инициативата. Някак си от предишните игри бях свикнала на нискообхватни оръжия с малък капацитет и пестене на истрелите. Някак си не можех да се усетя, че в таква ситуация топчета не се пестят. Някак си и ме застреляха малко по-късно в същата игра, както и по време на следващата - оказвам се срещу противник, с когото се стреляме през рехави укрития (тънки дървета, храсталак). Моята мисъл е “не стой на едно място, търси по-добра позиция, не му давай да те притисне” Което е перфектно, ако в същото време вземеш инициативата и откриеш постоянен огън. Само дето втората част все ми се изпълзваше, трудно ми беше да свикна с мисълта, че мога да стрелям и без да съм се натъманила по най-добрият възможен начин, прицелена и всичко останало. Е, обеца, до края на играта все това си напомнях.
И ми свърши работа! В следващата игра след перфектна координация със съекипниците (Боби, сори, че почти те застрелях, Цецо, “пази пътеката” значи много неща, ама добре, че му схванах най-подходящото за случая значение 
), се оказах в гръб на “лошият”, който беше заел много добра позиция зад един хълм и стреляше по моите хора. В момента, в който го мернах, открих огън, той се опита да стреля, но инициативата беше моя - ударих го! После се оказа, че съм го изненадала в момента, в който на Бобсъна отсреща му е засякло оръжието и на практика спасих деня *надува се като пуйка* . Шегата настрана, изиграхме тоя рунд много добре, всеки си знаеше мястото без да е нужно да му го показват и наистина се получи.
Ето заради такива моменти ме кефи играта! Знаеш какво и как трябва да правиш, играеш, търчиш, мъчиш се.. понякога успяваш да направиш туй-онуй, друг път се проваляш поради глупави грешки, умни противници или просто липса на късмет. Но понякога сработва! Понякога успяваш да дадеш максимално от себе си, да направиш най-доброто, което може да се направи в дадената ситуация и то да се получи! Именно тези моменти осмислят тренировките, времето и нервите, които си вложил, за да стигнеш до този момент и да видиш, че ТО ДЕЙСТВА! Това, за което си се готвил се случва и ти си подготвен за него! А ми е едва първата игра от както тренирам… Искренно се надявам, че тези моменти ще бъдат повече в бъдеще и ще работя с всички сили за тях.
Няма да се впускам в подробни описания не останалото, който иска подробнсти, да дойде да ги получи на място Само ще спомена колко съм доволна от екипа, който сформирахме, от начина, по който играхме отборно и се координирахме в действията си, от това, че виждах резултатите, както и от всеки от съотборниците си в частност. Не съм доволна от своите пропуски, от недобре изиграните ситуации, които с малко повече мисъл и инициатива, можех да проиграя по-добре, но сега поне знам на какво трябва да наблегна за в бъдеще. Леко съм разочарована от останалите играчи, извън екипа ни. Имам чуството, че повечето, дори и по-старите кучета, играят повече по усет, както и по схеми, които са открили в процеса на игра като работещи някак си и са приели за работещи за всеки възможен случай. Мисля, че малко повече тренировки биха се отразили добре на всички.
Ето и малко (ок де, не са толкова малко) снимки от събитието.
Паркчето е много приятно и за пореден път се убеждавам, че моделът “лунапарк” не е мръднал от времто, когато бях хлапе и се мацах със захарен памук по селските панаири. Само мащаба е… малко по-друг 
Тази високата, например. Оказа се не особено страшна, но усещането, че летиш, дразни питърпановските рецептори.
И разбира се, няма как да не отдам съответната почит на Демона 
