Romancekiller

От доста време й се каня на темата, основно по повод книгата, която чета - “Любовта и Западът” на Дени дьо Ружмон. Изключително интригуващо изследване върху куртоазните романи и влиянията на различните религии върху куртоазната култура. Анализите на различните кодове, заложени в иначе невинно звучащите стихове ме впечатлиха много, но не това е темата на текущия пост.

Става дума за едно явление, за което сме слушали легенди, чели книги и гледали холивудски филми на поразия, но може би далеч не ни е ясно - иде дума за романтичната любов.

В книгата, която чета, беше разгледана легендата за Тристан и Изолда, а аз се наканих да пиша по темата заради един скорошен разговор с един приятел по повод текста на “Over the hills and far away” . Най-общо в песента става дума за един пич, когото обвиняват в грабеж и го осъждат, защото няма алиби. Той е невинен, но алибито е елементарно - бил е при жената на най-добрия си приятел. Естествено геройски стиска зъби и пази честта на мацката. И през десетте дълги години, в които той е оувър дъ хилс енд фар ауей в затвора, тя му пише и той и пише и тя го чака, а той мисли само как ще бъде свободен и тя ще е в прегръдките му. Коментарът - “Колко е романтично!” в разговора следваше от уточнението, че пичът е заточен именно защото не желае да издаде къде е бил, т.е. остава без алиби именно за да запази тайната.

Това е то романтичната любов. Няма при нея щастлив край, няма и “живели щастливо евър афтър“. Романтичната любов е егоистична и самоцелна. Тя не третира обекта на любовта с вазимност, нито цели да бъде консумирана. Тя се изправя пред препятствия и пречки, а когато ги няма - сама ги предизвиква. Както в редица куртоазни романи, така и в песента, романтиката идва именно от пречките, поставени пред любовта и както в конкретния случай, пречките следват от самата нея. В момента, в който бива консумирана, тя спира да бъде романтична и от тук следва санкцията - ново предизвикателство пред любовта, за да се върне романтиката.

Няма роман, в който героите просто да се влюбят и оженят и заживеят щастливо. Когато(ако) го направят, романът обикновенно свършва. Защото вече излизаме от границите на романтиката. За да бъде романтична, любовта има нужда от пречки и предизвикателства, от външни и вътрешни прегради, които да делят влюбените. Иначе се превръща в ежедневна и губи романтичния си чар.

Т.е. колкото по-невъзможна е една любов, толкoва повече романтика има в нея. В перфектният случай романтичната любов завършва със смърт. В случая с песничката, мога да се обзаложа, че когато след десет години той се е върнал, двамата са умрели в обятията си.

Романтичната любов се храни със страст, а страстта - това е страдание. Не може да има щастлива романтична любов, както не може да има романтична любов, която е взаимна и насочена от човек към човека и обратно. При романтинчата любов обектът не е човекът отсреща, а негов изграден от съзнанието идеализиран образ. Именно заради това тази любов няма бъдеще, ако бъде консумирана или реализирана по някакъв начин. Заради това тя е най-успешна тогава, когато от любимия те делят морета и океани, кръв и болка. Когато обектът на тази любов стане близък и достъпен, тя изтлява и угасва безславно.

И въпреки всичко изписано до тук, въпреки цялата безнадежност на положението, на всеки, дори и най-заклетите прагматици се случва да се умилят от мисълта за романтиката в любовта. Въпреки цялата мъка, която носи, романтичната любов е предпочитана от стотици хора пред ежедневната обич, която даряваме и с която биваме дарявани от хората около нас. Колко ли хора щяха да се прехласват пред Титаник, ако Кейт и Лео бяха от една социална група и заедно се спасяваха и заживяваха щастливо? Дали наистина сме толкова жестоки, че да извличаме удоволствие от страданието? Или, както казва дьо Ружмон в първата си глава, трябва да вярваме, че тайно предпочитаме онова, което ни ранявa, изпълвайки ни с възторг, пред онова, което осъществява идеала ни за хармоничен живот?

Разционалните хора могат да осъзнаят несъстоятелността на идеята за романтична любов и въпреки това трудно бягат от жегванието й. Както каза един пич в един форум, “така ни е записано в биоса”. И втори цитат от същия (за справка - зейфод от дира): “човек колкото и да е рационален, биосът си е биос.

Семинар по Пекити Търша

През изминалия уикенд за първи път посетих подобно събитие. Беше… интригуващо. Най-накрая видях на живо Даниел Танев, впечатлена съм, интересен човек е. Имаше и доволно количество хора, някои от които очевидно съвсем начинаещи във филипиното. Това, струва ми се, е добре, Кали набира популярност.

Повече бях изненадана от собствената си реакция на показаното. С изненада установих, че РАЗБИРАМ 90% от нещата, които Даниел показа. Другите 10% ги схванах след няколко повторения. Не просто виждам упражнението, не просто съм го правила, а го РАЗБИРАМ. Гроквам в пълнота, дет се вика Виждам не само движенията и как се изпълняват, а усещам принципите, които стоят зад тях. Чуствам се даже леко виновна, защото в някои от упраженията усетих прекалено “тършианска” жилка, някои от елементите ми се сториха малко закрепостени, хрумваха ми по-добри начини за приложение на същото. Може би защото съм придобила общ поглед над кали, а не само над тършата и гледам на самия стил леко отстрани. Май на това му се вика “да не си в търша” Дори успявах да обяснявам на новите и неориентирани кадри същността на някои от упражненията и да им давам насоки в овладяването.

Не че съм перфектната. Имам нужда от БЕЗУМНО много практика. Техниката ми е супер зле, бързо се изморявам, макар за повечето неща да знам как ТРЯБВА да се изпълнят правилно и какви критерии трябва да се следват, двигателната матрица много ми липсва. Интересното е, че въпреки много малкото тренировки в последните месеци, тялото ми много бързо си припомня малкото неща, които упражнявах преди периода на застой. Направо се амбицирах за по-сериозни тренировки! Жалко, че “цецовци” няма да тренираме повече в заличката, май ще се джойнна времнно отново към “гальовци”.

Глупаво разделение, между другото, направо смърди на “шефстване” и “наложени авторитети”. Мисля да си тренирам по много и от двете и да се дистанцирам от всякакви разделения. Гальо е пич, макар и “официален” и Цецо е пич, макар и “апокрифен” От всеки има какво да се научи, стига човек да си използва главата, а не да следва сляпо някакви стилови особенности.

Интересна случка: На найф тапинга с инсайд пери, за малко партнирах на Даниел, докато показваше на един пич как да контролира ръката с ножа. Направих глупостта да не се усетя, че макар и само да партнирам, в мой интерес е да продължавам да се пазя със свободната ръка горе. Даниел ми го напомни много галантно, с шамар

Но след този семинар съм много обнадеждена и с възвърната вяра в собствените способности, категорично смятам да се захвана отново сериозно с тренирането, без значение към коя “агитка” ще е, важното е да се тренира! Изтупвам прахта от палките и тръбите и активно кардио с крачен маньовър. Ше търса познание

Венчалната халка

Седи си там, на пръста и макар в началото усещането да е странно и непривично, бързо се свиква. През повечето време не я усещаш и не си спомняш за нея. Понякога я усещаш като окова, друг път - като украшение. Когато е украшение, й се радваш. Играеш си с нея, тя е част от теб.

Понякога обаче обстоятелствата ти припомнят. И тогава започва да тежи и да пречи. Започва да дразни кожата на пръста и да пречи на захвата. Пречи ти да хванеш достатъчно здраво дъмбелите във фитнеса или палките на тренировка. Особенно ако седи малко хлабаво и ти играе на пръста, започва да дразни още повече, да прави мазоли, да наранява. В такива случаи я сваляш, увесваш я на верижка около врата или я прибираш в някое сигурно закопчано джобче, от където няма да избяха. Вършиш си дейностите спокойно и се чустваш странно. От една страна - свобода, от друга - липса…

И когато приключиш, вадиш я от скривалището и си я нахлузваш отново. Понякога стиска, понякога убива, понякога дразни. Но е част от теб. И е някак си.. уютна..

For a breath I tarry…

From far, from eve and morning
And yon twelve-winded sky,
The stuff of life to knit me
Blew hither: here am I.

Now — for a breath I tarry
Nor yet disperse apart –
Take my hand quick and tell me,
What have you in your heart.

Speak now, and I will answer;
How shall I help you, say;
Ere to the wind’s twelve quarters
I take my endless way.

A. E. Housman

Higher and faster

Представете си, че сте в подножието на много висока планина. За един живот не можете да я изкачите, но можете да се качите толкова високо, колкото ви позволяват възможностите. За да стигнете най-горе обаче освен да сте издръжлив ии мотивирани, трябва да можете да намирате правилния път.

Разбира се, не е необходимо да го правите. Можете просто да си се мотате из ниското. Или да се качите някъде, където гледката ви харесва и да си останете там. Или да се въртите в кръг и да обикаляте планината на едно и също равнище. Или да се мотате нагоре-надолу безцелно без път и посока.
Ако все пак решите да се катерите, имате няколко проблема пред вас. Единият е скоростта с която трябва да се движите. Колкото и бързо да се изкачвате, не можете да знаете дали сте наистина бързи, ако нямате отправна точка, по която да се мерите. Ако с вас има някого, можете да сте или по-бързи или по-бавени от него. Но ако искате да сте наистина бързи, трябва да се мерите с друг наистина бърз, за да имате добра база за сравнение. Освен това ако сте повече, по-лесно намирате път нагоре, като направите съпоставка между опита на всички.

И така, оказва се, че пътят нагоре е по-лесен за минаване в група, заедно с още един или повече хора. Обаче никой не тръгва отдолу с друг. Така че другите са или преди или след вас. Можете да изчаквате малко тия след вас, да ги издърпвате, да им помагате да минат там, където вече знаете как се минава. Можете и да се стремите нагоре, към тези, които са преди вас. Когато си поставяте цел, тя може да е човек, изкачил се много над вас. Можете да видите, че не ви е по силите да го достигнете и да си останете там, където сте или да кретате бавно.

А може и да се мотивирате и да наберете сили и смелост и да го достигнете и евентуално задминете. Ако го задминете, можете да се обърнете назад и да му подадете ръка. Да го подканите да продължи с вас, с вашата скорост и посока. Или да го оставите да ви диша пушилката (ако сте наистина гадни типове). Ако обаче му подадете ръка и той откаже, защото се движи прекалено бавно или защото не му се изкчава по-нагоре или защото му харесва там, където е или се движи, но по друга пътека, която е в страни от вашата, можете или да останете с него за своя сметка или да свиете рамене, да съжалите за загубеното приятелство и да продължите напред и нагоре по своя си път.

И разбира се, колкото по-високо е човекът, когото искате да настигнете и колкото по-бързо се движи, толкова по-голямо е предизвикателството. Понякога за да го настигнете се налага да вложите всичко от себе си и дори повече. Понякога може да ви дойде много и да се откажете. А друг път може и да успеете. И когато успеете и задминете високата си цел, можете да се обърнете назад и да й покажете пътя така, както тя ви го е показвала по пътя ви нагоре. И ако задминатия ви подаде ръка и продължи с вас, всичко става различно.

5-те…кво беше…

1. Когато бях на десет, държах под бюрото, до леглото си една кошница, в която имаше въжета, тръбички с фунийки и точета, книжки с приказки и още няколко дрболийки от първа необходимост, за в случай, че дойде Питър Пан и ме заведе в Небивала Земя.

2. В една касичка, оформена като ковчеже за съкровища, държа няколко дребни и супер непотребни вещи със сантиментална стойност. Повече от десет години вече.

3. Като ученичка имах едно старо лаптопче, 386-ца и си го мъкнех навсякъде, изпозлвах го за да си цъкам на Паскал и да свалям мъже (действаше!).

4. Отказвала съм среща на гадже, с което имах желание да се видя, защото беше излязла новата книга на Зелазни (Джек от Сенките) и нямах търпение да я прочета.

5. Като много малко хлапе,по време на едно то редките ми посещения на село, с едно момче на моята възраст си играхме на …. Макс и Мориц. Прескачахме плетовете и “крадяхме” от крушите на съседите. Не че не можехме да си откъснем от нашите си круши, ама…

Which Discworld Character are you like

You scored as Gytha (Nanny) Ogg. You are Nanny Ogg! A talented witch, able to make yourself at home wherever you are, and insist that Greebo is just a big softie. You enjoy drinking, a lot, and singing about a hedgehog. You have a huge family, and get your daughters-in-law to do most of the housework. You are kind and gentle, and help put people at ease. Gytha (Nanny) Ogg 88% Esmerelda (Granny) Weatherwax 69% Lord Havelock Vetinari 69% Commander Samuel Vimes 63% The Librarian 63% Carrot Ironfounderson 56% Cohen The Barbarian 56% Death 44% Greebo 44% Rincewind 25% Which Discworld Character are you like (with pics) created with QuizFarm.com

Which Superhero are you?

You are Wonder Woman

Wonder Woman 92% Spider-Man 80% Supergirl 72% Green Lantern 70% Catwoman 65% Hulk 65% Superman 65% Iron Man 60% Robin 57% The Flash 55% Batman 55%

You are a beautiful princess with great strength of character.

http://www.thesuperheroquiz.com/

Старите приятели

По празниците осъзнах колко съм се отчуждила от хора, които винаги съм имала за приятели. Прекрасен пример - добрят стар амбърски, на чиито блог попаднах днес случайно. Толковао дълго време работхме през една стена разстояние и въпреки че в началото все още правехме опити да ходим чат-пат да обядваме заедно, малко преди да смени работата вече бяхме само на “здравей-здрасти” случайно по коридорите. Тъжно. Но днес попаднах на неговия блог и видях, че все още ме кефи начина, по който си подрежда думите, дори и когато нищо не казва Добрият стар амбърски принц, който се прави на голям фехтовач с думи и шпаги и призовава вълшебни стълби Дали някой ден отново ще бродим из сенките рамо до рамо? Адвам си го в блогрола, дори и той да ме е забравил, аз продължавам да съм до него

Другият скъп и вече позабравен приятел, когото адвам днес, е Члена. И с него нещо се позабравихме, тъжно… Със СС-а се чуваме много по-често.. Ще взема да ги издиря тия дни по кръчмите, че не може така вече…

За сметка на това отново се видях с Мила и Джовани, тоя път накуп, така трябва да се прави, да се пазят ценните хора! Вярно, че ни делят и интернет и граници, ама нали границите вече не са това, което бяха

Друго интересно - по празниците за пръв път от много време насам си говорих с Калин. Съвсем за малко, но достатъчно за да ми разкаже за съспенса в живота му напоследък…. Радвам се, че всичко е минало добре в лятното му приключение и се надявам, че притесненията му относно срещата, която му предстоеше да проведе, когато си говорихме, не са се оправдали.

По Коледа се опитах да издиря Лъчезар. Странно, не мога да повярвам, че не е използвал интернет последната една година, след като се чухме за последно, точно преди да замине. Съжалявам, че не се видяхме тогава. До преди този случай си мислех, че в интернет може да откриш всичко и всеки. Е, явно не е така. Жалко

Много съм запусанла и други контакти - Мая и Благо, Пиво и Джил, крайно време е да спрем да си говорим само със всеки от тях, а да се вдигаме по кварталните кръчмета. Евто пък съвсеме ненадейно прати смс за Коледа… от Сърбия… Заминал е за Косово??? Стискам му палци.

Та така, стари приятели мои, мъчно ми е, че все по-рядко и по-рядко се виждаме. Освен изброените има и други, много други, които не съм виждала или чувала за повече от “здравей-здрасти” по кю, а с някой и това не съм… Мисля, че една от задачките, които трябва да си таскна за тази година ще е възстановяване на ценните стари приятелства. Надявам, че там някъде има хора, които се сещат за мен така, както аз се сещам за тях. Пък макар и само от време на време, по празници или случайно….