Ди олд ЛАРП сонг агейн….
декември 30, 2006Вече година и кусур станаха от първия ми ЛАРП. Тогава все още беше вид ЛАП, но името не е случайно и от тогава насетне аз по едни или други причини все така оставам съпричастна към идеята един ден в България да има качествени живи ролеви игри, които човек да играе с удоволствие и желание.
Първо бяха ЛАРП тренировките. Поне за мен това беше първота съзнателна и целенасочена стъпка към развиването на ЛАРП-а в България. По онова време нямах какво друго да предложа. Тренировките се оказха много по-ценни, отколкото можех да предположа, защото освен, че хората се понаучиха да въртят оръжие, покрай тях се запознах с Ники, който освен че в последствие ми стана близък приятел, е и един от най-важните хора за ЛАРП-а в България и с Цецо, който освен, че ми стана един от възможно най-добрите приятели, се оказа златна мина за всички аспекти на развитието на ЛАРП-а, за които може да се помисли.
Старите тренировки бавно се разпаднаха, имаше много ЛАРП-ове след това, въведохме ролеви елементи, правихме работни сбирки, образовахме се по всички възможни параграфи. Аз се лашках от див ентусиазъм при успехите до пълно безхаберие и вдигане на ръце от провалите.
Проблемите? Всеки дърпа чергата към себе си. Всеки се стреми да си наложи своите виждания. Хората доста често не се вслушват в чужди идеи, колкото и да са добри. Доста често се намесват лични отношения и на тяхна база се вземат решения.
От друга старна хората с добри идеи не съумяват да ги представят достатъчно приемливо. Често са неясни в описанията на идеите си и после се чудят защо другите не ги разбират. Често се намесват отново личните отношения, изобщо мазало пълно.
До гуша ми беше дошло от тая боза. До гуша ми беше дошло от хора, всеки от които иска да е отгоре. До гуша ми беше дошло от постоянни караници и неуредици. И ето, че пак се хванах с цялата тази дивотия. Защо?
Да, това е въпросът. Защо? Започнах да ходя на ЛАРП заради битките. Битките вече не ме влекат. Нямам никакво желание да се бия в каквато и да е форма. Даже започвам да изпитвам леко отвращение. Уменията ми никога не са били блестящи, но имаше време, когато можеха с малко напъване да минат за.. хъм..прилични? Мне, вече нямам никакви. Не искам да имам. Значи не е това. Ролплей? Бах, какъв ше го дървя с тоя ролплей? На рпг сесиите, където уж е малко по-лесно, гледам като закован чеп и едвам успявам да обеля по някоя думичка. Хич ме няма и в тая бира…
Какво е тогава? Дали е защото ми е приятно да работя с хората? Бах, с тях работим и по много други неща, със или без ЛАРП. Да не говорим, че най-големи ядове съм си имала именно с тях. 
Дали е защото ми е интересно да правя система? Дъъъ.. Днес като се заговори за различни видове системи в различните игри, заспах. Буквално.
Мисля, че просто ми се иска да съм част от нещо голямо. Т.е. нещо голямо И работещо. С ясното съзнание, че съм помогнала да бъде приведено в работещо състояние. И съответната гордост от тоя факт. Чиста проба балсам заегото 
Освен това… мамка му, аз наистина ИСАКМ да игаря качествен ЛАРП. Искам да изживея приключение… наживо. Да нося всичките онези дрехи и да бъда всичките онези неща, които бух могла да бъда при наличието на качествено подготвен и изгран ЛАРП. Искам да съм благородни(чка) и кръчмарка, дева-войн или непослушно момиченце, не само във въображението си и не само гледайки филм, четейки книга или играейки настолна игра. Искам да съм там. Да ми се случва. Да срещам реални хора и да си говорим съвсем като наистина. Да плета интриги и да млатя врагове.
И колкото и да не ми се иска да си го призная, съм готова на доста, за да се постигне това. Качествено. Доста дълго бях обезкуражена. Обикновенно най-големият удар по мотивацията ми е когато видя, че няма резултат от усилията ми. И това ми дава предпоставки да смятам, че резултат никога няма и да има, колкото и да се пъна. Сега ми се вля нова доза надежда, че смисъл може би все пак има.
Дано поне този път целта оправдае средствата Искам или не, ЛАРП се превърна в съществена част от живота ми. Като сме се хванали на хорото…
