Една нощ през самотния октомври.

Днес Прага наистина е златна - есенно златна. Не е толкова студено, колкото очаквах, т.е. студено е, но меко, няма вятър, спокойно е. Слънцето едва прозира през облаците, само ги оцветява в (познайте!) златно, без да огрява наистина. Съвсем есенно се заредих с ударна доза въглехидрати под формата на сушени плодове - ябълки и сливи, за да изкарам деня. Е, ударих и мръвката на обед, трябва да има баланс :-Р
Тоя път не го усетих даже полета, още няколко такива и ще спра да го възприемам различно от возенето в автобуса за работа. Но се гордея със себе си, за първи път пътувам съвсем сама, без “по-опитни” колеги да ме водят за ръчичка. Дори успях да намеря изхода от летището!

Този път резервацията ми е за друг хотел от същата верига - малко по-близо е до офиса, но доста по-далече от центъра, а според колегите самият хотел е малко по-кофти.. ще го видим, аз и без това само ще спя и чета там, та едва ли ще ми направи впечатление. А и това значи повече разходка - и без това имам нужда от движение докато съм тук.
Много ми е спокойно и приятно тук. На тръгване бях разтревожена заради болестта на Емко и проблемите с майсторите, но сега говорих с Ангел и май се нареждат нещата. Така че отново ми е спокойно и приглушено, мисля си за тикви, плашила и Легенда за Сънливата долина. И за рошавия пес, който се въргаля в шумата край къщата на прокълнатия си придружител, докато сивата котка му хвърля ленив поглед от мястото си пред прага на лудата жена. Хикори-дикори-док…

На летището направих неочаквана покупка. Докато минавах край книгите, окото ми грабна Wizards and Glasses - четвъртата книга за Тъмната кула, която по една случайност прочетох при последното си идване в Прага. Май ми остана лЮбимата от поредицата, заради тиквената си атмосфера, а не заради лЮбовната исторя, както чувам били тенденциите. ЧарЮ трий… Не, не си я купих. На втори поглед открих The Dark Tower - финалната книга от поредицата, която по същото стечение на обстоятелствата чета в момента на български. За нея вече не се сдържах, за пръв път ще се пробвам да чета една книга паралелно на два езика от първи прочит. Така и не разбрах дали ка искаше да купя едната, другата или и двете. Габровската ми жилка ми нашепна да избера по-практичния вариант На връщане може да взема и другата, ако са ми останали парички. Освен това по пътя към летището, далече в ляво има голям неонов надпис “Discordia”. Това вече е ка

Мекият ден и сушените плодове ми напомнят за онзи приятен октомврийски следобед преди години, когато заедно с Мила седяхме в задната стая с изглед към градината на старата къща на Милена в Надежда, ядяхме сушени сливи и пресни орехи и слушахме Ричард Клайдермановото изпълнение на I just call to say I love you. Тогава ли скрихме тайните послания в свещника?

Тази вечер изпускам два купона и едно факелно шествие, но пък печеля разходка из Прага в нощта на Вси Светии. И без това в София от чудене къде да ида, щях да си остана в къщи Дали да не отскоча до Черния Орел?

Careless Whispers

Time can never mend
the careless whispers of a good friend
to the heart and mind
ignorance is kind
there’s no comfort in the truth
pain is all you’ll find

I’m never gonna dance again
guilty feet have got no rhythm
though it’s easy to pretend
I know you’re not a fool

Should’ve known better than to cheat a friend
and waste this chance that I’ve been given
so I’m never gonna dance again
the way I danced with you

Never without your love

Tonight the music seems so loud
I wish that we could lose this crowd
Maybe it’s better this way
We’d hurt each other with the things we’d want to say

Final Count-down

Преди време гледах по някое от дискъвъритата филмче за излитането на космическите совалки. Много се удивих от осъзнаването на иначе съвсем логичния факт, че предстартовото броене изобщо не е за красота или за да може публиката да затаява дъх. Нито е нещо, което е така просто защото е така. Предстартовото броене си има своята функция - синхронизиране на системите, сверяване на часовниците, извършване на необходимите технически предполетни операции в точното време. На ен-тата минута се пускат двигателите, на еди-коя-си се подава еди-коя-си команда, проверяват се разни показатели, натискат се разни копчета, които водят до протичане на какви ли не сложни технически процеси, необходими за стартирането. Наземните технически екипи пъплят по площадката, проверяват това и онова, задействат другото, поставят нещо си. Наземните контролни екипи следят показателите от командната зала, подават нужните команди в нужния момент, всеки има точно определена задача, чиято функция трябва да бъде задействана в точния момент и предстартовото броене казва кой е той.

Лудницата е пълна и в същото време е синхронизирана до секунда, всеки чарк е на мястото си, всеки изплнява функцията си в точното време. И всичко това е с една единствена цел - огромното нещо да се отдели от земната повърхност, при това със скорост, която ще го изкара в орбита. Усещането от наблюдаването на подобен процес е монументално. Едно е да гледаш как някакъв чичко зад кадър брои и накрая совалката се отлепя сред огън и жупел, съвсем друго е да усещаш и осмисляш безбройните чаркове, които се търкалят с пределна точност и водят до момента на кулминацията - ускорение, което те изстрелва в безкрайността…

Предстартовото броене е също като “онази част от някое рокпарче, когато китарите, басът и барабаните започваха да жулят бясно, устремени към неизбежната разтърсваща кулминация.”

Подобно усещане изпитах и последния път, когато летях със самолет. Ако летите и наблюдаванте внимателно през прозореца, ще забележите всички технически екипи, които се мотат около самолета дори и на най-забутаното и задръстено летище, зареждат гориво, возят багажа, извършват технически прегледи на самолета непосредствено преди полета… Това, което не можете да видите, но на част от което аз случайно станах свидетел веднъж (имах късмета да се повозя в пилотската кабина малко преди кацането) е постоянната комуникация между пилотите и РВД кулата. Това сме го гледали по филмите, да речем, но самата мисъл, че всичко е ИСТИНСКО, че това НАИСТИНА се случва, при това ежедневно, по много пъти, ми напомня за пореден път в кой век живеем.

И всичко това води до един-единствен финал - отделянето на самолета от пистата и набирането на височина след като е била набрана необходимата скорост. Много… невероятно?

//Ноут ту селф: Другия път като ме залее острата форма на нелечиния ескейпизъм, да си отворя тоя пост и да си го препрочета. Три пъти.

On the road again

Преди малко ме съмъннаха от Прага. Май пак ще стягам куфарите следващата седмица

Обичам да пътувам, особенно изненадващо. Дано Ангел се справи с детето тук. Не че се съмнявам в него де

Само се чудя дали ще мога да пиша в блога от там, с повечето форуми имах проблеми миналия път. Няма и ай си кю :-/ Е, може да е за добро - аут ъф саит, аут ъф майнд. Би било хубаво, ако този път успея да се доредя до чешки ЛАРП за повече от една вечер. Поне ще мога да презаредя запасите от медовина и чешка бира

Если бы в Звездных Войнах снимались другие звезды

Если бы в Звездных Войнах снимались другие звезды

.

.

.

Избрани:

.

.

.

Малко женски бой. На брат му сестра му да му мисли

.

.

.

Мисля, че тъмната страна току-що загуби всички шансове…

Още тук!

Детската градина

Много приятно място. Мирише на топла закуска край малки масички, игра в топла стая с малки дървени столчета и следобеден сън в малки слънчеви креватчета. Всяка сутрин ми се иска да се шмугна и аз тайничко, да се скатая уютничко на някое столче и някой да се грижи за мен цял ден на топличко. Знам песнички и стихчета, освен това почти мога да оцветявам без да излизам от чертите. Дали ще ме вземат?

Сън и тренировки…

Искам сън. Много и дълбок. Такъв, който те носи като люлка и те залива като океан. Спокоен и непрекъсван от рев, шум или собствените ти тревожни мисли. Искам да мога да заспя и да се събудя отпочинала. Дори когато отстраня всички дразнители, спокойният сън не идва и не идва. Къде ли е?

Днес се опитах да тренирам. Много разочароващо. Нещата, които правихме като цяло са полезни, но много безинтересни. Днес отидох специално заради побоищата, а те бяха чак накрая, когато трябваше вече да тръгвам. Побих се малко, но не можах да се изкъпя и закъснях за работа, което е много неприятно, довечера трябва да бягам рано, за да взема детето. Жалко е, но не мога да си позволя да закъснявам толкова за работа заради елементарно махане с палка в зала с нисък покрив, колкото и да не са ми изчистени траекториите и да не ми е затвърдена базата. Май няма да ходя сутрин на тия тренировки, прекалено малко получавам, за да може да компенсира това, което губя, за да отида.

Самото “биене” също много ме разочарова. Хем се опитвам да вкарам агресия, хем да не ударя по-силно отколкото трябва… нещо не става. А ако не удариш, те удрят теб, избор-никакъв. Не успявам да съборя никого, не успявам да изляза от линията на атака, не успявам да мина отстрани на противника, изморявам се почти веднага (това последното е заради трите седмици кашлица, не че се оправдавам, нооо…) А най-гадното беше, че като сложих ръкавиците и осъзнах, че НЕ ИСКАМ да се бия. Нямах кондиция, чуствах се ужасно. Идеше ми да седна насред залата и да се разрева. Вместо да се излагам като кифладжийка… и да се чуствам тъпо пред хората, които ме зяпат, все едно това, как Силвия ще ме пребие, е най-голямото забавление от големия взрив насам…

Хубавото на днешната тренировка беше, че свърши.

Lady in red

Обичам да ме поздравяват, още повече с любими парчета. Още повече когато навън е есен и октомври напредва. Още повече когато имам медовина, компютър и книжка. Чудя се дали да не отскоча до денонщния за една пура? Ароматна, с дъх на канела…

In the beginning..

Соу, лет ит би лайт! //къде са шибаните емотикони?